Апокалипсис..после

-Не ми казвай..

-Ти знаеш..

-Запалката не пали

-Какво ще стане когато..

-Искаш ли цигара?

-искам да кажа, ами ако..

-Не стане както очакваш? Не получиш от мен, това което си решила, че искаш? Ако плановете се окажат просто бъбрене в малките часове?

- ...

-Ще има огън, пожари ..и урагани, които ще разнесат пламъците навсякъде, ще изгорят всичко, което си докоснала, всяка дума за любов, която си изрекла, ще се превърне в проклятие, ще мразиш, ще обичаш, после пак ще мразиш. Мен.
Но сега е рано за Апокалипсис.
Подай ми пепелника.

лицата в събитията
и събитията по лицата им
прилики и разлики
твърде не случайни
думите се изтъркват
обеззвучават
изкривяват
заменят
изтриват
бръчките по очите
гнетът по ръждата в ирисите
изгризаните нокти
и онова клиширано бягство на другия тротоар
не изчезват заедно с думите
които изтри.

В сегашно време, в НЕединствено число.

Поемам нейното 'ще' в себе си,

за да я оставя да ми се случи сега.
Разливам се неудържимо,
а тя ме попива с ръка.
Линиите по дланите и
вещаят тъга.
Но днес искам да мисля
само в сегашно време.

най-накрая разпознах чудовището от кошмарите си и спрях да ги сънувам

онази мисъл 
в 1 след полунощ
е нейна.

тя знае
и идва 
да си я вземе.

Кога ще ни дойде времето, И.?

Кога ще ни дойде времето, И.?
На моя циферблат няма интервал за "нас".
Стрелките те прескачат всеки път, когато ми откраднеш от минутите.
0 часа разлика и пак аз спя когато ти звъниш и обратното.
Минало незапомнено, няма да дойде Времето.

Умея да си затварям очите,
да си забравям миналото
и да си помня бъдещето,
да се преливам в делви с медовина
и после да потичам от дупките в дъното.
Пропивам се в дъските, които по навик скърцат под стъпките ти,
пълзя с аромат по стените.
Пий!
Задушавам те с мисъл, заседнала на челото ти,
държа те за гушата и питам 'помниш ли'?
Пий!
Имам парченца от теб и кал по обувките:
на дълбоко съм ходила
и от плаващи пясъци съм излизала.
лотус с 9 живота.
цъфтя.
изсъхвам.
но пак на цветя ти мирише.

Искрено и лично за нещата, които в крайна сметка никога не остават лични..

 

защото не можем да си затваряме устата, за пътите, в които сме си отваряли краката.

Хубавото

хубавото е скучно за писане                                          
много е трудно
понеже е дим
от последната ни цигара
в 5 сутринта
на спирката
докато си броиш изпитите бири
а аз вече не помня защо се смея
свещи, котка и преполовени чаши
гениални прозрения
които не помня на сутринта
свобода на тихите мисли
в шумни пространства
някой те чува
когато сам не успяваш
кой да ми каже какво значи хубаво
кой да ми каже, че можело
когато не го измерваш според най-малкото зло
когато е просто..
хубаво.