Ню Йорк няма сърце.

Започвам да мразя това място. И всяко друго, което се намира на 8000 километра от теб. Или дори на 10. Страдам за всяка минута, в която не ти виждам усмивката, не ти чувам мислите, не те усещам. Всичко, което искам в момента, е да те прегърна и да заспим. Искам утре да ти взема кафе от 7/Eleven (Спокойно, то ще ти хареса със сигурност, просто защото не е кафе – нещо като 3 в 1, но по-слабо с най-различни вкусове – ванилия, кокос, шоколад, карамел, лешник и други bullshiti). После ще се качим на Jitney заедно с богатите баби от Southampton и ще идем в Ню Йорк. Ще се разходим по Пето, Лексингтън, ще идем да си вземем най-вкусната салата от Deli-то на 44^th. После ще идем в MoMA  и ще се правим, че разбираме експресионистите. Ще лежим на скалите в Central Park и ще си говорим за неосъществими планове и ще се правим, че не са такива. Аз ще ти вярвам когато обещаваш. Ти ще знаеш, че не трябва да го правиш. И все пак ще ми обещаваш. Повече отколкото можеш да изпълниш. Не защото си лоша. Просто сме такива когато обичаме. Ти ме обичаш. Аз знам.(Съжалявам много за няколкото девойки, които не са го разбрали още.) Ще се приберем и ще пием вино на верандата на въображаемата ни къща. Докато съседите ни – двойка гейове, си разхождат мини териера, който аз сигурно ненавиждам. Ние си имаме истинско куче. И няма как някой да го обърка с плъх, но за него друг път. То сутрин си се разхожда само, защото ние сме заети да правим любов.Случва се и да работим. Ти не работиш в офис и нямаш работно време. Имаш благотворителна организация. Пътуваш (и ме взимаш с теб понеже много ми липсваш иначе). Аз най-вероятно уча още някое висше и работя нещо от онзи безкраен списък, за който говорим понякога.  Все така искам много неща и ги искам всичките, но ти си ме обичаш такава. Сигурно вече не ти се ядосвам толкова..или аз не те ядосвам толкова...едно от двете. Имаме снимки по всички стени и ти се усмихваш широко на всичките, само на тази от Empire State Building си леко намръщена и ти е студено. И зърната ти са настръхнали, ако се вгледаш.. Добре, няма да се замечтавам. Работата е там, че много ми липсва тялото ти. Точно твоето. И нещата, които правя с него. И не е просто физическа, а душевна нужда да усетя, че калъфката ми мирише на теб, дантелата малко под пъпа ти, влагата  малко по-надолу и да чуя как дишането ти се учестява, когато съм под дантелата .. И да, обичам ги тези зърна. За тях ставаше дума. Искам всеки сантиметър от теб и не ме интересува колко е егоистично или обсебващо, искам всичко твое.

В града където всеки идва да сбъдва мечти аз си нося мечти от вкъщи, които не пасват. И си нося любов от вкъщи, изглеждам като дете, което си носи домашно приготвен сандвич, сред цял клас хлапета, които отиват да си купят Макдоналдс. Ти си моят сандвич. И си имаш всичко.

Ню Йорк има стотици вени и артерии,които го браздят. Има емоция, динамика, цвят. Във вените му текат денонощни струи от жълти студени таксита и ядосани шофьори в отчаяна нужда да се влеят в сърце, което липсва. Ню  Йорк няма сърце. Остава студен въпреки милионите си нощни слънца. Заблуждава само туристите. Ню Йорк трие спомени и подменя самоличности, рай за онези, които мечтаят да бъдат други. Само трябва да свикнеш със студената кръв.

Зад завоя пак е тя.

След цяла нощ Franc Ocean и устните й които ту говорят, ту се сливат с моите, всичко прикючва на гарата. 2 минути престой на влака и виждам само дълги кестеняви коси през отворения прозорец. Любимите ми. Докато влака не се скрие. Бързам да вляза в гарата преди той да се скрие зад завоя. Най-тъжното в едно изпращане не е тръгването на влака, а празните релси след него. Днес има 2 заминавания, моето и нейното. Опразвам си стаята. Нея мога да я гледам празна. Има нещо вдъхновяващо в празните стаи, които чакат да бъдат подредени и да приемат живота на новия си наемател. Аз ще имам нова стая. След 2 дни. Местя живота си от една стая в друга. По пътя изпадат много неща, други губя умишлено.
Най-трудно се научих да изхвърлям излишното. Излишните неща най-често са маскирани като важни, нужни или са сантиментални останки, пуснали корени в спомена. Днес изхвърлям повече отколкото взимам със себе си.
Нея я разпилях навсякъде из багажа ми, парченце по китката ми, парченце в портомонето. Нищо не е попивало така по мен..

пастелно син ми е вкусът в устата
и не е страшно, че не знам отговорите
страшно е, че не знам кои са въпросите

Отложено сбогуване с миналото

Не мога да бъда друга. Не мога да обичам по-малко.
Не умея да искам по-малко отколкото заслужавам.
Лощото е, че го искам все от хората, които го нямат.
Пъхам ръце в масивен шкаф от дъбово дърво с надеждата да ги напълня. Той е изящен, с прекрасна дърворезба..  и тази миризма на дървесина. Обаче е празен. Замахвам вътре, опипвам стените, чопля с нокът ъглите, търся второ дъно. Накрая нищо. Само тресчици под ноктите ми. Това е малка болка, тъпа и постоянна. Жалко е да те боли така. Предпочитам големите рани.