остави ми малко за накрая
да сложа в устата си трохите
за Бог да прости и за едно време
колкото съм търсила
толкова съм намирала
и пак празно
толкова много пъти
подводни камъни на километри от брега
от нямане
да имам
от тъмно
на слънце
'Господи, колко съм грешна'
толкова много пъти
не ми затваряй вратата
нищо, че още не знам как да почукам
ти винаги трябва да Си
за да пребъдем Ние
гледай ме в очите
нищо, че все бягам от твоите
предричаш всичките ми стъпки и опити за бягство
но знаеш, че няма къде да отида
никога не ме спираш
никога не ме гониш
и съм като луда
бягам в кръг до несвяст
имам белези от безсмислени бягства
дупки от куршуми..и думи
всеки път ме посрещаш като войник от фронта
любяща съпруга
без обвинения в погледа
щастлива, че е жив у дома
знаеш смисъла на всичките ми думи
но ме разбираш и без тях
имаш търпението на майка
и яростта на лъвица
но никога не ме е страх
от мълниите в тъмните ти очи
аз съм тумор в ириса на окото ти
ти си родилно петно на бедрото ми
Фотографката.
пардон. артист на свободна практика.
свободно снима себе си.
пред огледалото.
и не само.
.
Докато успея да се събудя след края на септември, бях изпуснала дирите на октомври, а ноември идваше непоколебимо. Дните ми се изнизват като деца, които напускат родното огнище - винаги твърде рано, преди да им се порадваш, преди да се подготвиш да ги изпратиш. Сякаш малки парченца пареща плът се откъсват от мен на всеки 24 часа. Отгледах ли си дните както трябва? Изпратих ли си подобаващо децата или ги пуснах на улицата голи и боси, неразбрали живота? Търкулнах си дните като питката от оная приказка и чия нива обикалят не е ясно, нито кой ще я жъне. От жътвата най ме е страх. Защото може и най-накрая да пожъна каквото посях.
Обичането ми е характерна черта. Най-характерно е, че не го умея. Некадърна любовница съм. Ти знаеш най-добре. Любовта ми е кекава..като мене. Простудиш ли я веднъж, не оздравява. А ти все на течение я оставяш. Пневмония с чай не се лекува. Дръж си го. И цитатите от Карабашлиев няма да и свалят температурата.
Аз знам, че този път идваш от много далече, знам, че няма да си тръгнеш без това, за което си дошла.. Работата е там, че.. то от него не е останало много. Това, което в твоето изтерзано съзнание е цяр за всичката ти болка, в действителност е гноясала и проядена торба със спомени. Празна е, както и душата ми, след всичката бруталност на егоистичната ти любов. Ти си варварин в светите земи, не ти отива да коленичиш пред светилище, което сама оскверни.Ти си признания в един след полунощ, седмото уиски, бялото петно, онова-за-което-не-се-говори, неудобните паузи в изреченията, срама на девица, споменът, който не се трие..
как се живее без ръждивото в ирисите ти
без нервното потропване на пръстите ти
без дрезгавите ноти на думите ти
живее се, не че не може..
