Ако болката е факторът, който променя. Ако разочарованията и разбитите сърца учат на нещо.. Ако опитът променя представите.. Какво правя тук?
Научила ли съм нещо или съм просто безрасъдна и наивна? Защо се връщам тук?
Отношенията са нишка, нито дебела, нито тънка, кога ще се скъса нишката не зависи от нея самата, а от това как е пазена, покривана когато вали, обгрижвана през ураганите, скривана от остри предмети и думи. Нишката не може да бъде съдена за нейната неустойчивост, пътят и съдбата и зависят от тези, които стоят от двата и края, защото тя е ..просто нишка. Да дадеш душа на нишката, цвят и емоции, да я насочиш, да я увиеш, да я изпънеш, да оставиш себе си върну нея и някъде по средата да срещнеш другия е това, което я прави специална. Ако третираш правилно малките памучни влакънца на нишката, приглаждаш ги, обгрижваш ги и не я дърпаш към себе си повече, отколкото я дърпат от другата страна, тя може да те изненада с твърдост и издържливост, като стоманено въже.
Нишките обаче се късат. Късат се лесно при това. Нишките нямат его, амибиции, тайни и тъмни мисли. Хората имат, имат в повече. Късат нишки, тъкат нови, опитват за завържат стари. С грубите си ръце унищожават деликатните памучни влакънца на собственото си щастие, защото на милиардната планета, на която живеят е тесногръдо да поддържаш само една нишка, нали? Завързаната нишка трудно се преглъща, както не можете да прокарате възелът на конец през ухото на игла. Предполагам, че явно дори любовта има своя лимит.
