разпънаха ме
сложиха ми субтитри
и заглушиха звука
писала съм те
толкова пъти
че вече не знам коя си
когато ме целуват 
усещат вкуса ти
в тъмното не мога да те позная
на светло не знам аз коя съм
лутам се сляпа
ти гледаш самодоволно
за да ме хванеш на ръба на скалата
да ме изтеглиш обратно
в реалност която не е възможна
или ти не познаваш посоките
или аз винаги тичам в грешната
очите ти-карта на света ми
твърде малък да побере и двете ни
гориш моста 
после преплуваш реката наобратно
някъде по пътя удави 
онова
за
което
се
връщаш

преди да затвориш вратата

остави ми малко за накрая
да сложа в устата си трохите
за Бог да прости и за едно време
колкото съм търсила
толкова съм намирала
и пак празно
толкова много пъти
подводни камъни на километри от брега
от нямане
да имам
от тъмно
на слънце
'Господи, колко съм грешна'
толкова много пъти

не ми затваряй вратата                                                      

нищо, че още не знам как да почукам

ти винаги трябва да Си

за да пребъдем Ние
гледай ме в очите
нищо, че все бягам от твоите
предричаш всичките ми стъпки и опити за бягство
но знаеш, че няма къде да отида
никога не ме спираш
никога не ме гониш
и съм като луда
бягам в кръг до несвяст
имам белези от безсмислени бягства
дупки от куршуми..и думи
всеки път ме посрещаш като войник от фронта
любяща съпруга
без обвинения в погледа
щастлива, че е жив у дома
знаеш смисъла на всичките ми думи
но ме разбираш и без тях
имаш търпението на майка
и яростта на лъвица
но никога не ме е страх
от мълниите в тъмните ти очи
аз съм тумор в ириса на окото ти
ти си родилно петно на бедрото ми

Г.Г.

№5

Фотографката.

пардон. артист на свободна практика.
свободно снима себе си.
пред огледалото.
и не само.



.

32. страница

Докато успея да се събудя след края на септември, бях изпуснала дирите на октомври, а ноември идваше непоколебимо. Дните ми се изнизват като деца, които напускат родното огнище - винаги твърде рано, преди да им се порадваш, преди да се подготвиш да ги изпратиш.  Сякаш малки парченца пареща плът се откъсват от мен на всеки 24 часа. Отгледах ли си дните както трябва? Изпратих ли си подобаващо децата или ги пуснах на улицата голи и боси, неразбрали живота? Търкулнах си дните като питката от оная приказка и чия нива обикалят не е ясно, нито кой ще я жъне. От жътвата най ме е страх. Защото може и най-накрая да пожъна каквото посях.

Обичането ми е характерна черта. Най-характерно е, че не го умея. Некадърна любовница съм. Ти знаеш най-добре. Любовта ми е кекава..като мене. Простудиш ли я веднъж, не оздравява. А ти все на течение я оставяш. Пневмония с чай не се лекува. Дръж си го. И цитатите от Карабашлиев няма да и свалят температурата.

Аз знам, че този път идваш от много далече, знам,  че няма да си тръгнеш без това, за което си дошла.. Работата е там, че.. то от него не е останало много. Това, което в твоето изтерзано съзнание е цяр за всичката ти болка, в действителност е гноясала и проядена торба със спомени. Празна е, както и душата ми, след всичката бруталност на егоистичната ти любов. Ти си варварин в светите земи, не ти отива да коленичиш пред светилище, което сама оскверни.Ти си признания в един след полунощ, седмото уиски, бялото петно, онова-за-което-не-се-говори, неудобните паузи в изреченията, срама на девица, споменът, който не се трие..

как се живее без ръждивото в ирисите ти
без нервното потропване на пръстите ти
без дрезгавите ноти на думите ти

живее се, не че не може..

приказки след хиляда и две нощи

ще ми построи къща

 с големи прозорци

и широка веранда

с кактуси

ще имаме куче 

и малка къща за него отпред

2 деца

и зелена кола

ще ми подари пишеща машина

 с малки ретро клавиши

ще ми чете набоков в оригинал

ще си изхвърля изтърканите подметки

ще пием лимонов сок

подсладен само с любов

ще  спра да си тръгвам

2 минути преди полунощ

и няма да си губя обувките вече.

не мога да не искам

Непоправима си като бримката на чорапогащника ми, която става все по-голяма колко повече се опитвам да я скрия.
Нетърпима си като онзи глад за нещо сладко в 1 след полунощ.

Спасители дебнат отвсякъде

Ако това, което искаш е да ме "спасиш" от всичко, което съм, тогава коя очакваш да бъда? Нека ти кажа отрано, че под "греховете" ми не те чака нова чиста версия, върху която да проектираш представата си за мен. Няма как да ми изтриеш грешките, защото те са богатството, което ти и твоите правилни решения никога няма да натрупате. Не ми казвай, че ме обичаш, ако не знаеш с колко горчиво обичам кафето си сутрин(обед и вечер) или как ям бадеми в 2 през нощта, или как си прегъвам страниците на книгите по 2 пъти точно в средата. Ако бях кауза, щях да съм загубена. Аз съм твоята загубена кауза. И не чакам спасение. Такава искаш ли ме?

Ню Йорк за 'NON-RESIDENT ALIENs' .. или когато не си прочел надписа с дребни букви.

индийски и пакистански диалекти
на американски фон
лютеница в мотел в лонг айлънд
българско фета сирене.. с турски етикет
9 долара ми струват часовете
докато сервирам вода на бабе от дъ хемптънс и мини подобието и на куче
на другата седалка е:
но инглес, но компренде
(деба и малоумната испанска паплач!)
евтино ли ме купуват
или на мен ми излиза скъпо?

self-deception

глупачке,
птиците не зимуват, те просто преследват лятото,
а ти кога ще започнеш да си следваш сърцето?!

8

the hours

Можеш да се опиташ да я изтриеш. Или да я замениш. Знаеш, че няма смисъл. Времето няма значение, когато картата е прегъната по диагонал между Ню Йорк и София.
Тя се случва 7 часа преди мен. Аз я догонвам от другия край на света.
Любовни писма на 15-то число. Между тях снимки и чакане.

Ню Йорк няма сърце.

Започвам да мразя това място. И всяко друго, което се намира на 8000 километра от теб. Или дори на 10. Страдам за всяка минута, в която не ти виждам усмивката, не ти чувам мислите, не те усещам. Всичко, което искам в момента, е да те прегърна и да заспим. Искам утре да ти взема кафе от 7/Eleven (Спокойно, то ще ти хареса със сигурност, просто защото не е кафе – нещо като 3 в 1, но по-слабо с най-различни вкусове – ванилия, кокос, шоколад, карамел, лешник и други bullshiti). После ще се качим на Jitney заедно с богатите баби от Southampton и ще идем в Ню Йорк. Ще се разходим по Пето, Лексингтън, ще идем да си вземем най-вкусната салата от Deli-то на 44^th. После ще идем в MoMA  и ще се правим, че разбираме експресионистите. Ще лежим на скалите в Central Park и ще си говорим за неосъществими планове и ще се правим, че не са такива. Аз ще ти вярвам когато обещаваш. Ти ще знаеш, че не трябва да го правиш. И все пак ще ми обещаваш. Повече отколкото можеш да изпълниш. Не защото си лоша. Просто сме такива когато обичаме. Ти ме обичаш. Аз знам.(Съжалявам много за няколкото девойки, които не са го разбрали още.) Ще се приберем и ще пием вино на верандата на въображаемата ни къща. Докато съседите ни – двойка гейове, си разхождат мини териера, който аз сигурно ненавиждам. Ние си имаме истинско куче. И няма как някой да го обърка с плъх, но за него друг път. То сутрин си се разхожда само, защото ние сме заети да правим любов.Случва се и да работим. Ти не работиш в офис и нямаш работно време. Имаш благотворителна организация. Пътуваш (и ме взимаш с теб понеже много ми липсваш иначе). Аз най-вероятно уча още някое висше и работя нещо от онзи безкраен списък, за който говорим понякога.  Все така искам много неща и ги искам всичките, но ти си ме обичаш такава. Сигурно вече не ти се ядосвам толкова..или аз не те ядосвам толкова...едно от двете. Имаме снимки по всички стени и ти се усмихваш широко на всичките, само на тази от Empire State Building си леко намръщена и ти е студено. И зърната ти са настръхнали, ако се вгледаш.. Добре, няма да се замечтавам. Работата е там, че много ми липсва тялото ти. Точно твоето. И нещата, които правя с него. И не е просто физическа, а душевна нужда да усетя, че калъфката ми мирише на теб, дантелата малко под пъпа ти, влагата  малко по-надолу и да чуя как дишането ти се учестява, когато съм под дантелата .. И да, обичам ги тези зърна. За тях ставаше дума. Искам всеки сантиметър от теб и не ме интересува колко е егоистично или обсебващо, искам всичко твое.

В града където всеки идва да сбъдва мечти аз си нося мечти от вкъщи, които не пасват. И си нося любов от вкъщи, изглеждам като дете, което си носи домашно приготвен сандвич, сред цял клас хлапета, които отиват да си купят Макдоналдс. Ти си моят сандвич. И си имаш всичко.

Ню Йорк има стотици вени и артерии,които го браздят. Има емоция, динамика, цвят. Във вените му текат денонощни струи от жълти студени таксита и ядосани шофьори в отчаяна нужда да се влеят в сърце, което липсва. Ню  Йорк няма сърце. Остава студен въпреки милионите си нощни слънца. Заблуждава само туристите. Ню Йорк трие спомени и подменя самоличности, рай за онези, които мечтаят да бъдат други. Само трябва да свикнеш със студената кръв.

Зад завоя пак е тя.

След цяла нощ Franc Ocean и устните й които ту говорят, ту се сливат с моите, всичко прикючва на гарата. 2 минути престой на влака и виждам само дълги кестеняви коси през отворения прозорец. Любимите ми. Докато влака не се скрие. Бързам да вляза в гарата преди той да се скрие зад завоя. Най-тъжното в едно изпращане не е тръгването на влака, а празните релси след него. Днес има 2 заминавания, моето и нейното. Опразвам си стаята. Нея мога да я гледам празна. Има нещо вдъхновяващо в празните стаи, които чакат да бъдат подредени и да приемат живота на новия си наемател. Аз ще имам нова стая. След 2 дни. Местя живота си от една стая в друга. По пътя изпадат много неща, други губя умишлено.
Най-трудно се научих да изхвърлям излишното. Излишните неща най-често са маскирани като важни, нужни или са сантиментални останки, пуснали корени в спомена. Днес изхвърлям повече отколкото взимам със себе си.
Нея я разпилях навсякъде из багажа ми, парченце по китката ми, парченце в портомонето. Нищо не е попивало така по мен..

пастелно син ми е вкусът в устата
и не е страшно, че не знам отговорите
страшно е, че не знам кои са въпросите

Отложено сбогуване с миналото

Не мога да бъда друга. Не мога да обичам по-малко.
Не умея да искам по-малко отколкото заслужавам.
Лощото е, че го искам все от хората, които го нямат.
Пъхам ръце в масивен шкаф от дъбово дърво с надеждата да ги напълня. Той е изящен, с прекрасна дърворезба..  и тази миризма на дървесина. Обаче е празен. Замахвам вътре, опипвам стените, чопля с нокът ъглите, търся второ дъно. Накрая нищо. Само тресчици под ноктите ми. Това е малка болка, тъпа и постоянна. Жалко е да те боли така. Предпочитам големите рани.

Из едно симулиране на дейност в чакане да си предам царския пищов..

Доказателство и опровержение. Юридически доказателства.

Доказването е процедура, целяща признаването на определен тезис чрез подбиране на основания или доводи в негова подкрепа. Доказателствата се делят на дедуктивни и индуктивни. (До тук добре.)
Дедуктивните от своя страна се делят на преки и непреки. Преките са преки..ама много, много, много преки. Непреките от своя страна са не чак до там преки. Донякъде те са абсолютно не преки...бла бла бла.
 При преките доказателства се прилага схемата модус вивиус, която е някаква сложна тъпотия с функции и диаграми с участието на величините P и Q . Като цяло изводът е, че е верен или тезисът, или антитезисът.. или и двете.. или пък никое. Ако антитезисът е верен, се извежда следствие, което най-вероятно не прилича на следствието на тезиса.  За момента само величините P и Q в изпитната зала са наясно чие следствие се приема за истинно. И евентуално асистента на катедрата.
 При индуктивните доказателства след прочит на дълги колкото цял абзац изречения, с космически неясни термини, може да се направи заключението, че нищо не е сигурно, а само вероятно и то само ако тезисът следва следствието, което от своя страна следва да следва също толкова слабо вероятния тезис на другото предположение. Накратко казано.
Най-ясно от темата става, че ясно и категорично и не в сферата на вероятностите може да бъде само опровержението. Защото чрез сложните конфигурации на P и Q, излиза, че тезисът не може да бъде доказан, а трябва догматически да бъде приет, с презумпцията, че може би, вероятно, евентуално ..не е верен..почти като приемането на Христос за исторически съществувал или твърдението, че в Търново има девствена студентка.
От тези последни заключения за съдебната аргументация  и дискусия в мен се поражда съмнението, че искам да участвам в такава или да стъпвам в съдебна зала. С недоказуем тезис, следствия с сферата на вероятностите и задружно съвокупляване между Q и P, с цел зачеване на излишно усложняващи теории за същността на съдебните доказателства и дискусии, тази тема заема едно от челните места на най-отегчителните и неясни научни трудове в моя кратък академичен живот.

влажно

така дълбоко да си в мен, че да се сраснеш
с утробата, която караш да пулсира

..толкова красива .

нали ти казах, че сме клишета

ти си

(и хиляди други неща)

 деликатната кожа на клепачите

онова  изтръпване до мозъка на костите, когато някой облизва ухото ти

 страстните извивки на латино танцьорка

скок от мост без въже

торта гараш в лятна градина в неделя сутрин

всички осмици на света и всички осемдесет и осмици

 шепот под завивките късно нощем

сънен глас рано сутрин

гъделичкане в стомаха преди първа среща

първата думичка на дете

последният полет на пеперуда

цвят на глухарче

червен залез

8