...

Септември. Ден първи.
Щастието го има.
В единствено число.

зайчето в ръкава ми се пече във фурната

нямам отговори
нито за теб
нито за мен
нямам предложения
нямам решения
човекът-надежда излиза в отпуск
безсрочен


главоболие имам
миргена
и някакви хартийки в джоба


да си помнила
да си вярвала
да си чакала


само фантазии имам
реалности искам
дори да са малки
и незначителни
дори да го няма блясъкът
и тръпчинките
стига ми толкова не-случване


изпих се
и се изпуших
погълнах се
и се изплюх
със всички трансформации
не си изтрих жигосаното
татуирах го отгоре
да е по-красиво
то почна да боли

ден втори от края на лятото

да си говорим с тебе в минало време
в есенна вечер
светът е притихнал
след работния ден

и когато мълчим с тебе, пак е в минало време
стъпки в пясъка
изтрива ги
нещо много по-страшно от прилива

на месец по изречение
толкова имам за теб

разминавания
защо пеем юлска песен в края на септември?
не знаеш ли, че не се танцува под есенния дъжд?
гледа се с горещо какао на топло
а аз имам само една чаша

просто понякога точката е скрита запетая

Математиката е вредна. Учат ни, че А х B дава Z, че една определена стойност събрана с друга, дава винаги един и същ точно определен сбор. И понеже обичаме логиката пренасяме това разбиране и в живота си. По-лошо, в личния си живот. И още по-лошо - измерваме и пресмятаме чувства. Като по учебник даваме и изискваме, вадим и събираме, умножаваме. Когато отвсякъде ти втълпяват идеалните пропорции, стойности и уравнения, очакваш да получиш резултата точно. Така са те учили. Само че нищо не става както си очаквал, дори когато си дал правилния множител, делител, събираемо, дори когато си изписал числата грижливо хиляди пъти, дори да пресмяташ отново и отново, понякога просто не се получава. Уравнението се пише от двама, там е проблемът. Твоето 2 се оказва не съвсем равно с 2-ката на другия и цялото уравнение се разпада, знаци, цифри и глупавите ти очаквания. Уравнението не е грешно, грешно е, че изобщо си намесил математиката на място, където не можеш да сложиш стойност на величините. И въпреки, че намеренията са били чисти и няма виновен, въпреки, че има отговори, които е нормално да нямаш... понякога се откриваш в 3 през нощта вперил поглед в онази точка на тавана...

 

you can skip the intro

вместо дневната доза драма в блога
днес съм с друго мото

Някой да им каже, че не е за двама!

Обвързваме се, завързваме се, държим здраво и не се пускаме. Строим си стъклени кули от сигурност. Милиони малки човечета с една идея - да контролират живота. Правим планове, вземаме решения, замиваме, прибираме се, оставаме, отказваме се, приключваме, започваме, разделяме се, събираме се. Обичаме се по команда и по график, когато е удобно, важното е да е сигурно. Важното е да си мислим, че има някой, който чака, който ще е там no matter what. Такъв човек няма. Измисляме си го, един и същ е(в главата ни). Само му сменяме имената. Вярваме, че пъпните ни върви са неразривно свързани, а в действителност сме на хиляди километри, в едно легло, на една маса, ръка в ръка, очи в очи..на хиляди километри. Пращат ни покани +1, защото "светът е за двама",  промотират ни любовни мобилни тарифни планове, с които се предполага, че ще си говорим безплатно до безкрай. Жалко, че много от тези, които ги ползват отдавна нямат какво да си кажат. Тласкат ни ден след ден в коловозите на утъпкания път към Рая. Някой успя ли да стигне до Рая все пак?! И този Рай, и всички останали са само проекции на нуждата ни да контролираме положението, да чертаем бъдещето, да обуздаем времето, на страховете и самотата ни..или на страха от самотата(?!). Раят е онова ментално състояние, в което очакването за утре и страхът от утре са почти изравнили везните. Раят е поредната ти неосъществена мечта. Майната му на Рая! И на коловозите, и на брачните халки, и на масите за двама, и на скоковете с бънджи за двама(?!), на колелетата за двама(?!),  ...оставете само спортните коли с две врати, на тях им отива. :*

пубертет..на 20

отказвам се от себе си
само за да се обикна пак
след ден.. или след две големи
интуицията ми 
пази Боже, да ми се наложи да я ползвам
и тези смесени сигнали-
моля, купете ми пътеводител!

Със синьо, знаеш защо

Пита ме и си отговаря,

говори ми, после мълчи.

Първо знае, после не знае какво иска,

иска мен.. и кой знае още колко неща.

Втора съм ..или първа,

или пък изобщо не фигурирам

Тайна съм, не само нейната.

Бутилките от вино до стената и

носят моето име.

Иронизираме се.

Взаимно.

После се смеем.

Нейните къдрици.

Моите паднали презрамки.

Точно толкова просто може да бъде.

Wide Awake

Мислиш си, че си се събудила.
Всъщност си в новия си кошмар.
Добре дошла.
Кошмарът в който си мислиш, че си открила истината - куче, което вярва, че най-накрая е стигнало опашката си, че си в такт със стрелките, че си в правилната посока. Лунната светлина никога няма да замени слънчевата. А ти не си родена да си в такт със стрелките. Понякога ще изоставаш и точно когато си на път да ги настигнеш, ще се оказва, че си ги изпреварила неимоверно много. Такава си. И винаги ще сънуваш. Когато се будиш, ще е само, за да заредиш доза разочарование, после пак ще се гмурнеш в океана на вътреутробното си съществуване. С дрехите, защото не те е страх да се намокриш. Ние сънуващите поне не сме страхливци.
Косата ти никога няма да стане покорна и да застане по правилния начин, просто няма да ти отива. Времето няма да ти стига, солта ще е прекалено много, раните твърде дълбоки, лятото ще свършва по-бързо от зимата и кафето ти никога няма да достигне онази хармония между идеалните пропорции нес кафе и захар, но ти продължавай да опитваш. В това е смисълът.

Абортирали чернови от един ледников период

 

***

След залез слънце,
така се обичаме..
И с много ром,
и без въпроси.

***

Аутопсия на душата.
Всичките ровите вътре.
Разочароващо.

***

луда е
и обикновено е пияна
ейми уайнхаус
без ужасния грим

***

Присвоявам си думи, които не са мои, за да разкажа история, която не е моя. Но би могла - най-трудното изречение.

Срещнах очите и - полузатворени, сънени, любопитни.Точка.

***

От страх да не остана когато си тръгвам

аз никога не оставам...

и никога не си тръгвам наистина..



 ***

Насрочвам си среща със себе си. По средата на времето ми. В края на началото ни. Ще слушам какво имам да кажа, после ще ти предам най-важното.Ако ме чуеш. Следвам пътя стриктно, но съм безпътна. И все пак не търся навигатор. Но може да се посмеем в движение .. или да поплачем..или просто да си помълчим.




***

свят в миниатюра
заобикаля ме размер с комплекси

***

Позволяваш ли ми да не те обичам? Ще бъде пагубно. Хора като теб се обичат много. С всеки атом, всяка фибра, с погледа и с мислите, от сутрешното кафе до последната чаша вино в малките часове на нощта.