32. страница

Докато успея да се събудя след края на септември, бях изпуснала дирите на октомври, а ноември идваше непоколебимо. Дните ми се изнизват като деца, които напускат родното огнище - винаги твърде рано, преди да им се порадваш, преди да се подготвиш да ги изпратиш.  Сякаш малки парченца пареща плът се откъсват от мен на всеки 24 часа. Отгледах ли си дните както трябва? Изпратих ли си подобаващо децата или ги пуснах на улицата голи и боси, неразбрали живота? Търкулнах си дните като питката от оная приказка и чия нива обикалят не е ясно, нито кой ще я жъне. От жътвата най ме е страх. Защото може и най-накрая да пожъна каквото посях.

Обичането ми е характерна черта. Най-характерно е, че не го умея. Некадърна любовница съм. Ти знаеш най-добре. Любовта ми е кекава..като мене. Простудиш ли я веднъж, не оздравява. А ти все на течение я оставяш. Пневмония с чай не се лекува. Дръж си го. И цитатите от Карабашлиев няма да и свалят температурата.

Аз знам, че този път идваш от много далече, знам,  че няма да си тръгнеш без това, за което си дошла.. Работата е там, че.. то от него не е останало много. Това, което в твоето изтерзано съзнание е цяр за всичката ти болка, в действителност е гноясала и проядена торба със спомени. Празна е, както и душата ми, след всичката бруталност на егоистичната ти любов. Ти си варварин в светите земи, не ти отива да коленичиш пред светилище, което сама оскверни.Ти си признания в един след полунощ, седмото уиски, бялото петно, онова-за-което-не-се-говори, неудобните паузи в изреченията, срама на девица, споменът, който не се трие..

Ню Йорк за 'NON-RESIDENT ALIENs' .. или когато не си прочел надписа с дребни букви.

индийски и пакистански диалекти
на американски фон
лютеница в мотел в лонг айлънд
българско фета сирене.. с турски етикет
9 долара ми струват часовете
докато сервирам вода на бабе от дъ хемптънс и мини подобието и на куче
на другата седалка е:
но инглес, но компренде
(деба и малоумната испанска паплач!)
евтино ли ме купуват
или на мен ми излиза скъпо?

Ню Йорк няма сърце.

Започвам да мразя това място. И всяко друго, което се намира на 8000 километра от теб. Или дори на 10. Страдам за всяка минута, в която не ти виждам усмивката, не ти чувам мислите, не те усещам. Всичко, което искам в момента, е да те прегърна и да заспим. Искам утре да ти взема кафе от 7/Eleven (Спокойно, то ще ти хареса със сигурност, просто защото не е кафе – нещо като 3 в 1, но по-слабо с най-различни вкусове – ванилия, кокос, шоколад, карамел, лешник и други bullshiti). После ще се качим на Jitney заедно с богатите баби от Southampton и ще идем в Ню Йорк. Ще се разходим по Пето, Лексингтън, ще идем да си вземем най-вкусната салата от Deli-то на 44^th. После ще идем в MoMA  и ще се правим, че разбираме експресионистите. Ще лежим на скалите в Central Park и ще си говорим за неосъществими планове и ще се правим, че не са такива. Аз ще ти вярвам когато обещаваш. Ти ще знаеш, че не трябва да го правиш. И все пак ще ми обещаваш. Повече отколкото можеш да изпълниш. Не защото си лоша. Просто сме такива когато обичаме. Ти ме обичаш. Аз знам.(Съжалявам много за няколкото девойки, които не са го разбрали още.) Ще се приберем и ще пием вино на верандата на въображаемата ни къща. Докато съседите ни – двойка гейове, си разхождат мини териера, който аз сигурно ненавиждам. Ние си имаме истинско куче. И няма как някой да го обърка с плъх, но за него друг път. То сутрин си се разхожда само, защото ние сме заети да правим любов.Случва се и да работим. Ти не работиш в офис и нямаш работно време. Имаш благотворителна организация. Пътуваш (и ме взимаш с теб понеже много ми липсваш иначе). Аз най-вероятно уча още някое висше и работя нещо от онзи безкраен списък, за който говорим понякога.  Все така искам много неща и ги искам всичките, но ти си ме обичаш такава. Сигурно вече не ти се ядосвам толкова..или аз не те ядосвам толкова...едно от двете. Имаме снимки по всички стени и ти се усмихваш широко на всичките, само на тази от Empire State Building си леко намръщена и ти е студено. И зърната ти са настръхнали, ако се вгледаш.. Добре, няма да се замечтавам. Работата е там, че много ми липсва тялото ти. Точно твоето. И нещата, които правя с него. И не е просто физическа, а душевна нужда да усетя, че калъфката ми мирише на теб, дантелата малко под пъпа ти, влагата  малко по-надолу и да чуя как дишането ти се учестява, когато съм под дантелата .. И да, обичам ги тези зърна. За тях ставаше дума. Искам всеки сантиметър от теб и не ме интересува колко е егоистично или обсебващо, искам всичко твое.

В града където всеки идва да сбъдва мечти аз си нося мечти от вкъщи, които не пасват. И си нося любов от вкъщи, изглеждам като дете, което си носи домашно приготвен сандвич, сред цял клас хлапета, които отиват да си купят Макдоналдс. Ти си моят сандвич. И си имаш всичко.

Ню Йорк има стотици вени и артерии,които го браздят. Има емоция, динамика, цвят. Във вените му текат денонощни струи от жълти студени таксита и ядосани шофьори в отчаяна нужда да се влеят в сърце, което липсва. Ню  Йорк няма сърце. Остава студен въпреки милионите си нощни слънца. Заблуждава само туристите. Ню Йорк трие спомени и подменя самоличности, рай за онези, които мечтаят да бъдат други. Само трябва да свикнеш със студената кръв.

Зад завоя пак е тя.

След цяла нощ Franc Ocean и устните й които ту говорят, ту се сливат с моите, всичко прикючва на гарата. 2 минути престой на влака и виждам само дълги кестеняви коси през отворения прозорец. Любимите ми. Докато влака не се скрие. Бързам да вляза в гарата преди той да се скрие зад завоя. Най-тъжното в едно изпращане не е тръгването на влака, а празните релси след него. Днес има 2 заминавания, моето и нейното. Опразвам си стаята. Нея мога да я гледам празна. Има нещо вдъхновяващо в празните стаи, които чакат да бъдат подредени и да приемат живота на новия си наемател. Аз ще имам нова стая. След 2 дни. Местя живота си от една стая в друга. По пътя изпадат много неща, други губя умишлено.
Най-трудно се научих да изхвърлям излишното. Излишните неща най-често са маскирани като важни, нужни или са сантиментални останки, пуснали корени в спомена. Днес изхвърлям повече отколкото взимам със себе си.
Нея я разпилях навсякъде из багажа ми, парченце по китката ми, парченце в портомонето. Нищо не е попивало така по мен..

пастелно син ми е вкусът в устата
и не е страшно, че не знам отговорите
страшно е, че не знам кои са въпросите

Отложено сбогуване с миналото

Не мога да бъда друга. Не мога да обичам по-малко.
Не умея да искам по-малко отколкото заслужавам.
Лощото е, че го искам все от хората, които го нямат.
Пъхам ръце в масивен шкаф от дъбово дърво с надеждата да ги напълня. Той е изящен, с прекрасна дърворезба..  и тази миризма на дървесина. Обаче е празен. Замахвам вътре, опипвам стените, чопля с нокът ъглите, търся второ дъно. Накрая нищо. Само тресчици под ноктите ми. Това е малка болка, тъпа и постоянна. Жалко е да те боли така. Предпочитам големите рани.

повредени крушки

Ти си 30 минутната еуфория от евтин хап, купен от някой изпаднал дилър на ъгъла срещу някоя гимназия. Последват те драйфане, главоболие и лоши спомени. Ти си от ония некачествени наркотици,  след които се чудиш за к'во ти е било да се занимаваш с шибани химии, а не си си пушил тревата. Понеже си некачествена, не е нужно лечение от теб и никой не ходи на рехабилитация. Просто те изхвърля в тоалетната чиния и решава да се грижи повече какво пуска в тялото си. Решение на незрялост и развилнели се хормони, грешка, от полезните. Бърз секс в тоалетна, някъде в мръсотията и тоалетната хартия сигурно има нещо красиво..трябва да си друсан, за да го видиш. Проблемът е, че никой не остава друсан до края с теб, все някога отрезняват или слънцето изгрява преждевременно. И трябва да се скриеш обратно при меката светлина на премигващите крушки. Безсмисленият театър на големите ти лъжи и малките скрупули ще завърши както всеки бягащ престъпник - затворник в собствения му ум, защото стъпки остават дори когато си с гръб.
Почини си. Излизат бръчки от много усмивки, особено от насилените. 
Като си обърнеш главата на другата страна по-добре ли се чувстваш в тялото на много личности, никоя от които не си ти?

Един ден крушките светват.

Къде ще отидеш тогава?

Демонa стрих на прах,
разтворих го в чаша топла вода.
Терафлу за душата ми.
Аз съм той и той е аз.
Толкова е колкото му дам.
Днес му взимам правата.
Един ден след утре
ще бъде
минало-
едно от
многото
ми.

понякога казва, че я обича
случва се
при пълнолуние  и около финала на биг брадър
големите думи не трябва да се хабят
казва
любовта се изтърква
притрива се
като използван многократно презерватив
затова не използват
не им трябва
любовта им си е по природа безопасна
..и безплодна

познавам хора, които ме познават
и груги, които познават...числата от тотото
предпочитам вторите.

Познавам те както листата познават земята
където така тихо падат през есента -
пътешествие към края без неизвестни.
Сюжет на Чехов си - поука няма,
а смехът боли дълбоко в дробовете,
за да не личи, усмихвам се широко.

глухите ноти на тази мелодия

отварят сухи усти на риби

които отдавна се мятат по пясъка

слухът ти се плъзга по слузестите им люспи

и наоколо все повече замирисва на нещо умряло

пластмаса=/=стъкло

светът може и да не свърши скоро, но годината безвъзвратно си отива.

като равносметка:
изписах много думи, за хора, които нямаха какво да ми кажат. 

нищо. 

оставих си прекалено много въпроси към тях без отговор.
не знаех,  знаех, не знаех и после пак наобратно кое съм?, колко съм?, защо съм?.

много неща ми се случиха за първи път - повечето неприятни.
смених посоката няколко пъти - все срещу вятъра.
нищо.

разочароваха ме повече пъти, отколкото ме направиха щастлива.

не бях "специална", но научих много специални неща, които никога няма да забравя.

повторих и потретих грешки и не научих защо са грешни.
и сигурно никога няма.
получената любов < дадената любов.
но в любовта не се брояло, нали?
нищо.
не написах писмо до дядо Коледа.
някак си имам безнадеждното усещане, че дори той(ако го имаше)не може да ми помогне..аз и не знам за какво точно.
украсих елхата чак на 23.
дори се изненадах когато все пак открих подарък отдолу.
а преди обичах елхи.
обичах и от онези големи стъклени топки.
сега ги правят пластмасови и безопасни.
няма я тръпката, когато държиш в ръката си деликатната сфера и едно малко невнимание може да залее пода с остри стъклени парченца коледа.
"коледата е възможна"..и пластмасова.
а моите 12 месеца не бяха.
боса разходка по натрушени стъклени топки.
за да ги събера и залепя.
и да украся елхата.

муза

настървено искаш да си муза

искаш да изсипя думи

чувства

искаш ли да видиш как боли

искаш ли да пусна сълзи по листa

извивам си ръцете в пореден опит да ти обясня 

бяла котка някога ми е пресякла пътя 

и ме е обрекла да съм черна винаги отвътре

таванска стая в края на града 

и едно несбъднато дете

като дъга си, от която нямам спомен

звяр, от който нямам страх

мъченица с твърде много грехове
езичница с твърде много богове

Нишки

Ако болката е факторът, който променя. Ако разочарованията и разбитите сърца учат на нещо.. Ако опитът променя представите.. Какво правя тук?

Научила ли съм нещо или съм просто безрасъдна и наивна? Защо се връщам тук? 

Отношенията са нишка, нито дебела, нито тънка, кога ще се скъса нишката не зависи от нея самата, а от това как е пазена, покривана когато вали, обгрижвана през ураганите, скривана от остри предмети и думи. Нишката не може да бъде съдена за нейната неустойчивост, пътят и съдбата и зависят от тези, които стоят от двата и края, защото тя е ..просто нишка. Да дадеш душа на нишката, цвят и емоции, да я насочиш, да я увиеш, да я изпънеш, да оставиш себе си върну нея и някъде по средата да срещнеш другия е това, което я прави специална. Ако третираш правилно малките памучни влакънца на нишката, приглаждаш ги, обгрижваш ги и не я дърпаш към себе си повече, отколкото я дърпат от другата страна, тя може да те изненада с твърдост и издържливост, като стоманено въже. 

Нишките обаче се късат. Късат се лесно при това. Нишките нямат его, амибиции, тайни и тъмни мисли. Хората имат, имат в повече. Късат нишки, тъкат нови, опитват за завържат стари. С грубите си ръце унищожават деликатните памучни влакънца на собственото си щастие, защото на милиардната планета, на която живеят е тесногръдо да поддържаш само една нишка, нали? Завързаната нишка трудно се преглъща, както не можете да прокарате възелът на конец през ухото на игла. Предполагам, че явно дори любовта има своя лимит.

съм

тук съм
на дупки
сглобена
цяла
тук съм
изгубена
намерена
върната
тук съм
и новата 
и старата
тук съм
но не съм сигурна коя съм ?

got my scars right here

..и от теб излизат неща,за които не си подозирал, болка и гняв, погнуса от всичко, думи, които не познаваш, със значения, за които не си помислял и веднъж отворена кутията на пандора изстрелва отрова, която прояжда и теб самия, защото никой никога не може да нарани друг, без да нарани себе си.  Отрова към всеки и всичко, което се приближи, отрова, която те пази и те убива едновременно, отровата на собствения ти страх.  И докато заравяш главата си между нечии крака, и докато стенеш докато нечии пръсти докосват най-скритите кътчета, докато събличаш дори парфюма си, докато чаршафите се свличат на земята, докато не помниш коя чаша подред пиеш, докато стените започнат да се свиват и въздухът да се сгъстява...дори тогава не можеш да избягаш и на сантиметър. Малкото ти цинично его, кацнало на рамото ти, като дяволчето, което ти казва да искаш още.. Колкото и да разтвориш краката си, душата ти си остава закодирана.. и понякога и ти не знаеш кода.. и единственият начин е някой да нахълта, без позволение, без да предупреждава и без да се съмнява. Понякога имаш нужда от спасение.. и упорито отказваш да бъдеш спасен. Защото болката, макар и пронизваща, е константа, не крие изненади и се настанява бързо и удобно.. И имаш привилегията да се пронизваш сам, да режисираш собствената си драма... само се надявам, никога да не попитам струва ли си.

ЛМУМ

консервирала съм се
запечатала съм се
скрила съм се в килера
на най-горния рафт
зад кутиите с обувки
които не нося
бих се изхвърлила даже
но аз не съм ти

зайчето в ръкава ми се пече във фурната

нямам отговори
нито за теб
нито за мен
нямам предложения
нямам решения
човекът-надежда излиза в отпуск
безсрочен


главоболие имам
миргена
и някакви хартийки в джоба


да си помнила
да си вярвала
да си чакала


само фантазии имам
реалности искам
дори да са малки
и незначителни
дори да го няма блясъкът
и тръпчинките
стига ми толкова не-случване


изпих се
и се изпуших
погълнах се
и се изплюх
със всички трансформации
не си изтрих жигосаното
татуирах го отгоре
да е по-красиво
то почна да боли

Аутопсия без упойка

Разглабям се.

Парче по парче.

По-сложно от часовников механизъм.

По-просто от шоколадово яйце.

Тиктакам по график.

Но стрелките се движат в различни посоки.

Крия изненада в кутийка.

Не винаги приятна.

Аутопсия приживе.

Без упойка.